PLACEBO - 24.06.2009 !

големият ден, с един ден закъснение. 
часът минава осем, но още е много светло и много горещо. мястото не е прекалено просторно, но е приятно и отбелязвам, че отвсякъде се вижда добре. подгряващите Expatriate са започнали, но освен малка група хора пред сцената, никой не им обръща внимание. сториха ми се добри, но с това чувство за предстоящи Пласибо и аз ги идостоих само с един по-близък поглед.
в девет без петнайсет, вече с малко трудности, си пробивам път към сцената. намирам си място откъм дясната половина, закотвям се и чакам. горещо е, всички се натискат и усещам, че краката вече ме болят. по сцената се разкарват някакви типове и оправят кабелите. от другия край на публиката за чуват приглушени викове и от време на време се надигат крясъци и пляскане, но аз си бях казала, че няма да повярвам, докато не видя Брайън пред мен и докато не чуя Kitty Litter с ушите си.
девет и двайсет. започват да мигат огромни надписи PLACEBO, публиката гръмва ии – ето ги, копеуее! сега вече мога да повярвам.
kitty litter и на на мен ми трябва въздух и време, които нямам, за да се осъзная. Брайън е с бяла риза и елече, като на онази снимка с виенското колело и първата ми мисъл е няма ли да му стане горещо. косата му е вързана на опашка и е готин, естествено, и е точно като по снимките и по клиповете.
между песните се извинява за отлагането предишния ден и добавя нещо класическо, като колко се радва, че ние сме тук и те са тук, а публиката се скъсва от викане. добре де, и аз се скъсвам от викане.
ashtray heart. какво да кажа... дим, прожектори.. Пласибо. 
battle for the sun. всички са си научили урока и знаят песните. не вярвам в това циклене на сетлиста, но пък не ни остава някакъв избор, когато албумът излиза две седмици преди концерта. до мен някакъв пич пее dream brother, my killer, my lover и ме напушва смях.
на sleeping with ghosts наистина... умрях. беше прекрасно. на ‘Damn the government, Damn their killing, Damn their lies’ , damn е заменено с fuck и Брайън го изпява много емоционално, показвайки среден пръст също толкова емоционално. soulmates never die… класика.
на follow the cops back home малко си почиваме.
и после... ‘this is a song about a guy called Julien!’ aaa! не мога да повярвам на ушите си. you can run but you can’t hide, because noone here get out alive……slow motion suicide.. slow motion suicide.. slow motion suicide… slow motion suicide… след две седмици, през които това ми е циклило в главата, без преувеличения, поне 1000 пъти, да го чуя наживо е просто убийствено.
няма да коментирам целия сетлист. Meds, Black-eyed, Special K, Song to Say Goodbye. класика.
на The Bitter End вече си загубих гласа.
на последната песен всички крещят като за последно. Брайън минава от единия до другия край на сцената, при което се надига нова вълна. казва ‘you were fucking awesome tonight! thank you!’, покланят се, и това е... Пласибо, копеуее!
нямам достатъчно думи. беше страхотно. публиката беше страхотна. беше пълно с готини хора. и възрастовата граница беше неочаквано висока. сетлистът беше страхотен. най-приятно ме изненада Julien, защото беше от несигурните песни и не я бяха пяли на последните три концерта. Брайън беше страхотен. определено може да пее наживо и направи невероятно шоу. мисля, че най-великият момент беше на Battle for the sun, най-последното I will battle for the sun. всички го изпяха в един глас много бавно, много ясно, много страхотно и прозвуча някак много оптимистично. освен това искам да отбележа, че по принцип много харесах новия албум. не отидох само заради sleeping with ghosts, макар че бих го направила.
в момента краката още ме болят и говоря тихо, но щях да издържа още толкова, жалко че свърши. беше незабравимо.

и съм наясно, че обективност не съществува
така както не съществува истина и неистина
а ези и тура са двете лица на една и съща монета,
в края на краищата.

примирете се
нищо няма да е лесно
преди да изкатерим стените си
и да изтрием боята от устните си
лесни неща няма
докато в главите ни всичко е трудно,
в ръцете си събираме само прах,
а носталгията е по нещо, което не сме притежавали

изборите са най-тънкото изпитание
като нож с две остриета
или затворен кръг.
истините винаги са повече от една
грешният отговор е този, който ни прави по-малко нас

четем моретата във очите си -
ти. аз. нощта. и нашето лято.

лежим във нощта -
ти. аз. и нашето лято.
нощта ще ни завърти главите
и ще си отиде.
ще ни я отнеме зората.
и ще дойдат други нощи,
но с друго сияние.

смеем се с нашето лято –
ти. аз. без нощта.
лятото ще омагьоса сърцата ни
и ще си отиде.
ще остане споменът.
и ти.

обичаме –
ти. и аз. но без нашето лято.
ти ще изтръгнеш част от мен
и ще си отидеш.
ще те отвее вятърът
от живота ми.

аз ще остана -
не-цяла, със завъртяна глава и омагьосано сърце.
и ще търся 
теб.
себе си.
нощта.
нашето лято.

изгубих се в бездумието си 
и се стреснах, защото 
не знам, сигурно хората, които не пишат, 
се чувстват така 
но аз не мога без да пиша 
и без да говоря 
ще умра, ако не пиша 
и се стреснах 
да не изгубя думите завинаги 
и беше много стряскащо 
затова трябва да пиша 
много 
дори да казвам само глупости 
имам нужда от глупостите си 
защото съм недовършена без тях 
всъщност дори не съм започната 
как можах да си помисля 
че нямам какво да кажа 
аз съм нищо без думите си 
и сега искам само да се удавя в тях
да се удавя

placebo - bright lights

ще спя на отворен прозорец, ще сънувам тавански стаи и покриви, и кораби, няма да стъпя на земята, няма да приема живота на сериозно, няма да приема смъртта насериозно, няма да започне да ми пука за тъпите ви амбиции, няма пък. не се давам толкова лесно.

изгубвам се някъде дълбоко в лятото. и ми е толкова трудно да вляза в пласибо-настроение, но няма да ги пропусна само, защото не съм в подходящ период. а депеш не мога да ги слушам. прекалено много човъркат в мен след като пратиха всички за зелен хайвер.
и... не мога да пиша. не мога да пиша дори постове тук, какво остава за поезия. надявам се, че... е просто малък(?!) период. дъъ... не, че съм празна. и не че нямам нужда да споделям. просто не става и... дъъ...
а лятото.. лятото е...

танцувам.

плача само, когато си позволя да осъзная колко ранена съм със своите интернет приятелства.
и колко самотна съм с любовта си към покривите, нощния град и морето.

никога не съм се имала за самотна. но може би съм била сама. нима откровеността ми с почти непознати не е защото нямам с кого да споделям?

обичам да драматизирам. но това не значи, че не ме боли.

sing for absolution

аз и без това не съм била истински тук.

If there's a bustle in your hedgerow, don't be alarmed now. 
It's just a spring clean for the May Queen

просто скачам на едно място (замества крещенето), докато не остана без въздух и без сили. дори не знам какво ми трябва, за да изляза от това състояние на тиха борба с времето (примерно) вътре в мен. промените ми не са достатъчно бързи и разтърсващи и се оказвам застанала срещу стари емоции. на едно място. не е като да не се забавлявам всеки един ден. просто имам спешна нужда от нещо, което още не знам какво е.

david bowie - bring me the disco king

аз наистина наистина вярвам в нас, Вихър

тръгвай си
нямаме нищо. (за губене?)
но без доверието е време да си тръгваш
не те пускам в къщата си
нима мислиш, че ще те пусна в сърцето си?
да си идеален не е достатъчно
така че си тръгвай
не те пускам в леглото си
ти ме пускаш във твоето
просто е време
не ми се граби повече от теб
не ми се играе
аз си тръгвам
ти и без това не си бил истински тук


опитвам се да пиша за момчета. дори не е точно това, което чувствам. нищо не чувствам.

в песните съм затворила греховете си,
изпяти тихо, полугласно.
поезията е моето изкупление.
изповед, признание или бягство.
всичко, което имам са думи –
знаменца на личната ми победа,
малки емоцийки,
които колекционирам.
само когато успея да се изразявам,
разкривам себе си
и оставям онези малки трънчета,
които ми пречат да спя
и да живея.

----------------------------------

имам нужда да пея
да пея докато гърлото не ме заболи
и накрая не остане нищо за казване
да крещя над покривите
докато събудя деня
докато не преобърна малкия свят
и не променя цветовете му

carpe diem

"We are dreaming of tomorrow and tomorrow isn't coming,
We are dreaming of a glory that we don't really want.
We are dreaming of a new day when the new day's here already.
We are running from the battle when it's one that must be fought.

And still we sleep.

We are listening for the calling but never really heeding,
Hoping for the future when the future's only plans.
Dreaming of the wisdom that we are dodging daily,
Praying for a savior when salvation's in our hands.

And still we sleep.

And still we dream.
And still we pray.
And still we fear.

And still we sleep."

сънищата ми са изплетени от полу-забравено чувство на летни нощи. когато лежиш на голямото легло почти гол, усещаш гладките чаршафи, а прозорците са отворени, полъхва горещ вятър и можеш да чуеш гласовете на хлапетата на площадката долу съвсем ясно. и просто лежиш в тъмното. някъде гръмва чалга, но бързо заглъхва. навън е тихо, но кипи от живот. след малко започва да ти става хладно, пък и комар ти бръмчи в ушите, затова придърпваш чаршафа и се завиваш. мислиш да си пусниш мп3то, но в главата ти звучи цял плейлист на един дълъг ден и без да усетиш се унасяш с припева на някой летен хит, който не би трябвало да харесваш (точно тии, във горещи нощи, точно тиии...). спиш безпаметно. и ако е неделя, по изгрев ще чуеш камиона за боклук в съня си. няма да се събудиш. само ще се обърнеш на другата страна и ще потръпнеш от сутрешния студ.


Dj Tiesto - Tears From The Moon

и съм сама
и съм чужда и дива
и танците ми не са за двама.
не вярвам
във вярата ви
в семействата ви
във любовта ви.
и съм студена
и чужда и дива.
стените ми
са по-високи от вас.
във моя свят
няма място за двама,
нито някъде има място за мен.
защото винаги съм била диво животно
и винаги чужденец.

животът би могъл да е много лесен. ако ние бяхме лесни. но изход няма и няма да има, докато не знаем кои сме и какво искаме. въпреки това е някак успокояващо да осъзнаеш, че проблемът е само в теб. и е в твоите ръце, съответно (което само дава чувство за сила, но не променя нещо особено, но все пак). всичко е от гледната точка.
и ако успея да разбера себе си, може би ще мога да.. направя изборите си.

----------------------------------------------------------

Остава – Лондон? Париж? Берлин?

свиквам с всичко ужасно бързо, което е лошо, защото се привързвам, но е добре, защото мога да свикна със загубата.
и не знам къде съм. изобщо не виждам къде се намирам. кръстопътищата ме разпъват на кръст и не мога да разбера посредата ли съм или в прекалено много крайности.
сънувам лондон!париж!берлин! и насън се боря със себе си.

омръзна ми да търся себе си.

никой (освен аз, от време на време) няма право да плюе остава, ей!

slaying the dreamer

вече никой не ми липсва. осъзнах, че съм изтрила голяма част от значението на тази дума от съзнанието си много отдавна. и съм си затворила очите.
обаче всички сме damaged. избрахме да се борим за усмивките си докрай, да, и никой не може да ни ги отнеме. но ние всички сме осакатени отвътре. от ‘ако’-тата, от разтоянията, от неизречените думи. който може, нека го отрече.

добре де, човек никога не може да има всичко. но всъщност никога не може да бъде щастлив с това, което иска да има. винаги искаме да бъдем някой друг. и като погледна назад мисля, че е най-добре просто всички да се откажат от каквито и да е планове за промени и самоусъвършенстване, защото само става по-зле. известно време имах проблеми с плана да бъда, каквата бих искала да бъда. после открих, че не е толкова трудно. но сега не знам дали изобщо е имало смисъл. най-отвътре аз съм си същата. само дето ми липсват депресарските настроения, искам да мога да плача повече, да не бъда чаак толкова цинична и да мога да се влюбвам.